Пусто ми е в сърцето

и болка е там, където

вчера беше щастие неземно

и вълнение коремно.

Не съжалявам! Не!

Просто всичко детско ми отне.

И сега съм пак в мъгла,

и тъжно ми е тук сама.

Но колкото да искам с теб да съм,

реалността не е като моя сън.

Разбирам го, а от това боли,

че ще ми останат само спомени.

Защото ти си ти, а аз съм аз

и нямаме една допирна част.

Аз не мога нищо да ти дам

и всичко май ще си остане там

в нощта, в спомените сладки

и колкото да бяха кратки.

Но питам се любов ли беше или нужда,

която в мене взе да се пробужда!?

Не зная!

Но смисъл има ли да се терзая.

Казвам го и сетен път повтарям,

но само себе си аз уговарям.

Колкото да не разбирам от света

едно ми стана ясно на мига:

Аз нямам какво да ти дам

само тялото си мога да отдам.

От това ме най-боли,

защото сърцето ми копнее да дари

толкова любов, че чак ще полудея

и все за това си аз копнея.

Ти едва ли ще го разбереш,

но не очаквам да го отречеш,

че любовта ми ти не желаеш.

Разбрах го! За това продължавай

да мечтаеш!

Дано я срещнеш някой ден!

Аз поне реших за мен

да спра да си пилея дните

и да оставя там мечтите,

където от време на време ще отлитам

и да не тъгувам ще опитам.