Разговори с небесата - 3
3. Когато последният въглен угасне
Когато последният въглен угасне,
отваря се рана – не ще да зарасне.
Тя – тихо, потайно от нас си отива...
Дори и да искаш – не ще си щастлива.
* * *
Щом няма прегръдки, целувките страстни,
ти знай – на тъгата ще станем подвластни...
Къде си, любов, ти, със твоята тайна...
и клетви за вечната обич омайна?
Коси кестеняви аз как да погаля?
Искрите в очите ти как да запаля?
Усмивката твоя са устните скрили
и облаци черни челото покрили.
И дъжд се пороен по него излива,
сърцето се къса от мъка парлива...
Във стаята брачна от болката вия,
тогава не зная къде да я скрия!
На Бога се моля бедата да мине,
младежкия устрем в тъга да не гине...
Над моя самотен дом слънце да грее
душа уморена отново да пее!
* * *
Но късно е вече за тебе, любима.
След тъжната пролет... пристигна пак зима...
Ти дар ми поиска в самото начало...
сърцето дарих ти, любов закопняло...
* * *
Днес в лодката плавам, но без капитана.
Вълните я люшкат далеч в океана.
Студеният вятър лицето ми гали...
Такава съдба си бяхме избрали!...
2 октомври 2010
"Къде си, любов моя" – първа книга
© Иванъ Митовъ All rights reserved.
