Разиграно стихотворение
Белотата ми върза ръцете.
Слънчев лъч се превърна във нож
и преряза сам с поглед въжето.
Победен падна възелът лош.
Белег стискаше моите китки
и чертаеше грозни следи.
Белотата до болка оплита
и до диря дълбока боли.
Бял не искам да бъда, защото
все за белези спомен горчат.
По-добре да си вкусвам живота
като хищник, умиращ от глад.
Слънчев лъч се превърна във нож
и преряза сам с поглед въжето.
Победен падна възелът лош.
Белег стискаше моите китки
и чертаеше грозни следи.
Белотата до болка оплита
и до диря дълбока боли.
Бял не искам да бъда, защото
все за белези спомен горчат.
По-добре да си вкусвам живота
като хищник, умиращ от глад.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
