Размисли на дъното на сатурновата дупка
Размисли на дъното
на сатурновата дупка
С вродено любопитство, като птиче,
което от гнездото се подава,
учуден към света навън надничах,
но само свойто детство разпознавах.
Светът за мен бе приказка, която
със точни думи исках да разкажа,
така че да е лесна и понятна,
за птици, за цветя... за хора даже.
А с времето заякваха крилете.
Усетил, че клонакът ми е тесен,
със дивите ята на ветровете
се слях. И като облак се понесох.
Бях смел и горд – на младостта на трона,
а слънцето дари ми лъч – за жезъл.
Бях ангелът от плът, изтръгващ стона
на сладка мъка от Света Тереза.
Мъж – канара! Неистово плющяха
в кръвта тестостеронните камшици.
Небесният покров ми беше стряха
и мислех, че морето е паница,
с чиято гозба исках да нахраня
несбъднатите, малки бедни люде,
за да забравят вечните си рани.
Но тоя свят не бе готов за чудо...
***
Полека побелявам. Все по-бледи
угасват пламъчетата на цветовете –
от толкова неслучени победи
пристъпвам като спънат кон в полето...
Все някога на приказката края
и аз самият трябва да науча...
Но – после... Първо ще си поиграем
на криеница с мойто малко внуче.
© Владимир Виденов All rights reserved.
