Разносвачът на сънища
Той няма елени, шейна, ни брада.
Едва доловимо куцука.
Щом зимната нощ прихлупи града,
Разносвачът на сънища тук е.
Чете по замръзнали стъпки в снега
(криволици житейски неволи),
по тъмния креп на фасадна тъга,
по прозорци, жумящи от болка.
Поспира там, сторил нисък поклон.
Завърта латерна, по-стара
даже от вехтия, смешен балтон,
протрит на места до хастара.
Но първо капчукът се буди със стон,
по човешки отронил сълзици,
а сетне от примката скрежна на клони
литват разнежени птици.
Свири латерната... Приказни звуци
открехват врати и прозорци;
вече не плачат - пеят капчуци,
отмиващи знаците горест.
Нечуто в постелите никнат усмивки,
от светла тоналност покълнали.
Кротко отпуска се, с блага въздишка,
на людете пазвата сънна.
Той тръгва отново... Прегърбено крачи.
Тежка е тази латерна,
но носи я с радост - знае що значат
светулки в кошмарите черни.
От зората докоснати, щом задимят
къщи с цигари коминни,
ще отвори, усмихнат, врата към деня,
пак за всички останал невидим.
© Людмил Нешев All rights reserved.
