Разпалвай ме
Разпалвай ме, когато в утро смръзнало
слани отпиват сребърна роса,
а аз, ръце протегнал, търся възела
на нишките ни - дъх от чудеса.
Копнежа на зениците изстинали
с една усмивка палеща дари...
Дори мечтите в мен да са отминали -
отново с твоя глас ги покори.
На есен дървесата кършат пръчици
и с шума ги застилат - като дар.
Една искра след бури от разлъчване
превръща мигом болката в пожар.
Разпалвай ме! Горчив съм до прозиране.
Въздъхнат от мъгли и ветрове.
Под скрежа от несбъднато умиране
едно огнище твоя плам зове...
(Сбъднати предчувствия)
© Ясен Ведрин All rights reserved.
