Усещам се понякога сама и малка, 

обзема ме и странно чувство на вина, 

което боцка ме като игличка, пробужда

съвестта. 

Досадно ми е някак и студено, изгубена 

сама се лутам в хладна пещера, а изходът

е все по-надалеко, посоките са избор на 

съдба.

Стискам зъби, зъзна и треперя, проклинайки

рождения си ден, питам се кога ще се избавя

от мъките на този земен ден.

Една борба, една тревога, тежаща колкото

скала, разстлала своите пипала жестоки

върху безпътната душа.

А тя се моли само за посока, една-едничка,

даваща покой, където да се чувства лека

и спокойна - заслон по време на порой.

Небесни сили, вземете ми душата и сърцето,

пръснете ме на хиляди тела, една молба 

гореща ви поднасям- освободете ме от земните

окови, просмукани с толкоз кръв и суета.