Разпукани дихания
Не ме слушай! Аз така си говоря!
Чупя тънкия лед по душата си
и разпуквам онези дихания,
с които си вярвам, че с теб
сме дошли от древни предания.
Самотата - бездна бездънна,
пие писъка ням на душата ми
и когато е страшно и тъмно,
си измислям, че невидим
ще хванеш ръката ми.
Не ме слушай! Аз така си говоря!
Знам всяко чувство да вържа на възел,
да изправя високо главата си,
когато подреждам житейския пъзел.
Не ме слушай! Аз така си говоря,
в часовете, в които съм смазващо ничия
и е толкова празно в душата ми
от едно невъзможно до лудост обичане...
© Лъки All rights reserved.
Браво!
