Разпятие
Бе утро над смирената река,
когато с тежки стъпки прекоси я
на изгрева стихийният пожар.
И с думите на новия месия
разбуди птица и дърво, и трън,
светулките, одрямали в шубрака.
Вървеше през полето като в сън
мъжът, когото всички дълго чакаха.
И този мъж донесе кръстен знак
и с възгласи светът ни го посрещна.
Заслушани в гласа му чист и благ,
сърцата ни олекваха от грешност.
Но после люшна се тълпата зла,
подобно стършел с прегоряло жило.
Посърна в мрак горчивата земя
от думи, нажежени като жигове.
– Не щем ни Бог, ни твоите слова,
върви си там, където си се пръкнал.
От пръст ли сме и станем ли на кал,
с какво значение са рай и пъкъл?
И върху силните му голи рамена
стовари кръст и прати към Голгота.
Аз знам, че крачката преди смъртта
един път е пожалил за живота,
заради мига, когато мълчешком
със залеза над село би се връщал
и хлътнал би отново в оня двор,
до бялата бреза на малка къща,
където погледа си скършен спрял
за шепа изворна вода и милост,
потъна цял в очите на жена,
нозете му с косите си умила.
© Валентина Йотова All rights reserved.
