Реалност
Самотата ме убива
и не мога да живея,
имам нужда да обичам,
да бленувам, да копнея.
Имам нужда да открия
смисъла но вечността,
но каква е тази вечност,
щом царува самота?
Искам да живея вечно,
да пътувам по света,
миговете да споделям
с радост и със доброта.
Искам да погледна вечер
към безкрайното небе
и скришом да си кажа тихо:
"Той ме чака някъде!".
Искам го - да ме открие,
цял живот да бъде с мен,
спомените да изтрие,
всеки мрачен, тъжен ден.
Искам го - да ме намери,
да повярва в любовта,
толкова ли ще е трудно
да изживея младостта?
Обичайки, омраза прося,
не прощавам, а греша.
Бремето на самотата нося,
не плача тихо, а крещя.
Гласът ми ражда стиховете,
те са късове душа,
пиша ги и казвам: "Полетете!",
а те потъват във нощта...
А да литнат - кой ли ще ги чуе?
Кой ли ще ги разбере?
Те са като малки, но разкошни миди
във бездънното море.
А защо са ми очите,
устните или гласа,
хората за мен са слепи
и за моята душа.
Слепи са за добротата,
слепи са за нежността,
с маските си многоцветни,
те се крият от света!
Слаби са, но се прикриват,
не по-малко уплашени от мен,
лъжи красиви в ума си те наливат
и живеят ден за ден.
Усмивката забравиха да ползват,
сякаш тя не е на мода,
един със друг, взаимно се използват
и нямат страх от съвестта, от Бога.
Къде е мястото ми
в този хаос безверен,
къде да търся
малко обич, доброта,
когато всеки жест,
знак на нежност е премерен,
а ако искаш още малко -
плащаш за това!
Живея или оцелявам,
да говоря или да мълча,
душата си в кафез затварям
ако реша да премълча.
Нека чуят, нека знаят,
че и аз съм като тях,
че във нашето самотно време,
грехът изкупва се със грях!
и не мога да живея,
имам нужда да обичам,
да бленувам, да копнея.
Имам нужда да открия
смисъла но вечността,
но каква е тази вечност,
щом царува самота?
Искам да живея вечно,
да пътувам по света,
миговете да споделям
с радост и със доброта.
Искам да погледна вечер
към безкрайното небе
и скришом да си кажа тихо:
"Той ме чака някъде!".
Искам го - да ме открие,
цял живот да бъде с мен,
спомените да изтрие,
всеки мрачен, тъжен ден.
Искам го - да ме намери,
да повярва в любовта,
толкова ли ще е трудно
да изживея младостта?
Обичайки, омраза прося,
не прощавам, а греша.
Бремето на самотата нося,
не плача тихо, а крещя.
Гласът ми ражда стиховете,
те са късове душа,
пиша ги и казвам: "Полетете!",
а те потъват във нощта...
А да литнат - кой ли ще ги чуе?
Кой ли ще ги разбере?
Те са като малки, но разкошни миди
във бездънното море.
А защо са ми очите,
устните или гласа,
хората за мен са слепи
и за моята душа.
Слепи са за добротата,
слепи са за нежността,
с маските си многоцветни,
те се крият от света!
Слаби са, но се прикриват,
не по-малко уплашени от мен,
лъжи красиви в ума си те наливат
и живеят ден за ден.
Усмивката забравиха да ползват,
сякаш тя не е на мода,
един със друг, взаимно се използват
и нямат страх от съвестта, от Бога.
Къде е мястото ми
в този хаос безверен,
къде да търся
малко обич, доброта,
когато всеки жест,
знак на нежност е премерен,
а ако искаш още малко -
плащаш за това!
Живея или оцелявам,
да говоря или да мълча,
душата си в кафез затварям
ако реша да премълча.
Нека чуят, нека знаят,
че и аз съм като тях,
че във нашето самотно време,
грехът изкупва се със грях!
© Мария All rights reserved.
Много,много,много ми харесва-премерени думи,рими,чувства-всичко е перфектно!Браво!!!!!
