Рецитал
Бях разкъсан на малки кървави листа,
там някъде в хладната литературна топлина.
Чувството, познато, болезнено и пламтящо,
обхвана ме в ръцете си костеливи на сив палач,
вдъхна ми болка и златни, разбираеми ридания.
Защото търсех любов и празен се надявах да бъда намерен,
от някой тъмносин ангел, носещ липсващата
разтопена амброзия, глътка вино, парче на пъзела
на моя разплетен в плитчините ум.
Слънцето залязва.
Това е най-тъжният ми любим залез на моя живот.
Ще почивам вечно, защото няма реалност.
Света е вечно-движещ се мек облак.
Аз ще заспя.
Тъгата е сладка, защото не се случва.
Потъвам в легло, от което се чува музика.
Автобусът ми пристига с тежки изпарения от машинна лудост,
която ще вдишам и ще се усмихна.
Но пак ще си представям сълзи, а битето ще ми носи отчаяние,
защото мисля за теб.
Ти, светлината, която не присъства в залязващата кръв.
Ти, сиянието, което блести понякога, но колкото и да съм разбрал,
не и за мен.
Е, може би малко.
Но аз няма да усетя мъката ми утолена.
Защото тя е меланхолия болезна, нетърпима и кипяща, но все пак тиха.
Самолет пъпли в тишината над оживения залязващ булевард.
Китарен вик, иначе смразяващ , суров, безлик,
сега е хладък като вятъра на загубените идеи.
Бях страдащо, повтарящо се в динамика на думите човече,
бях сглобен от тонове и перкусии на мрънкаща поетична безцелност.
Но сега сърцето ми заспа.
Някой ден, някое хилядолетие, в някоя друга земя, отвъд поредната диамантена планина,
бих го разбудил от вечния му сън, защото сега е късно.
Светът е изграден от множество замазани детайли.
И само залезът ги огрява, защото тъмнината на нощта предстои.
Седмици и месеци ще бъдат обгърнати в мрак и надеждите прокудени.
Генерал дава заповеди, а хората се смеят в перфектни гърчове.
Живей моята мечта, приятелю.
Знам че твоята е тъй различна, по-дълбоко романтична, задимена във прозрение,
намираща се в истинския Вихър, който само ти разбираш.
Но ето ти нирваната ми, забрави терзанията си.
Защото най-нормалното тепърва предстои.
