Рила
Сънят бе хладен и жесток –
стени, таван и трескава постеля.
Навън – пейзаж от хора и бетон,
отвътре – болка и безверие.
Събудих се. Над мене бе зора
с червено слънце, галещо росата.
В тревата коленичих и видях
зеленото сърце на планината.
А после пих разпенена вода,
чело потапях в ручеите бистри,
редях възторга си във детски смях,
смеха – във думи, думите – в молитва.
Сега не помня – бях или не бях,
отпих ли от река или пък тя от мен е пила?
Но бързам към дома и към съня –
за да заспя и да сънувам Рила.
© Пламен Сивов All rights reserved.
