Aug 3, 2007, 11:21 PM

Рисунка Върху Стъкло

  Poetry
1.5K 0 1
 

Поглеждам те в очите, поглеждаш ме и ти.

Този поглед твой ме хипнотизира.

Сякаш част от мен вече умира.

Сякаш част от мен вече си ти.


Искам те за мен, искам да си моя ден,

Ела при мен и времето спри

и с ръка ме нежно докосни.


Чувства ме изпълват, спомени изникват.

Болка неразбрана, пожар в моето сърце настана.

Слънцето ли се разсмя и запали ме с искра,

или това е огънят на обичта?


Пламъци горят и ме изгарят, на нищо те не прощават.

Нещо вътре в мен крещи: „Спаси се, сама си остани."

„Друга, споделена обич може би ще срещнеш ти."

Но вече късно е, късно.


И пак бунтува се моята душа.

Иска обичта, иска нежна топлина.

Липсва й сигурността.


Не спирам, как, вече в сърцето ми има любовен знак,

отпечатък на любовта, дар на сладостта.

Чувството за тебе ме крепи,

макар то да е далеч, в кула от мъгли, в свят на лъжи.


И пак пристъпвам.

Крачка след крачка, към теб се приближавам.

Ти ми казваш „Престани", от моята обич те боли.

Докосни ме, докосни, моят свят - спаси го ти.


Лъжа се и се залъгвам, от вътрешното си гласче се аз измъквам.

Искам да знам, че тръгвам,

покрай чувствата си се промъквам.

Но нямам сили, дори да мръдна, камо ли да тръгна.


От себе си се пазя, искам тази обич да запазя.

Да я възкреся от пепелта, да я покажа на света.

Безсилна съм пред теб сега, не искам да съм сама.

Искам те, само теб, ела и остани, обич - него навести.


Искам да те гледам във всеки един момент,

да  плачеш пред мен на чаша абсент.

Да виждам всяка сутрин как слънцето изгрява върху твоите устни,

как играе си то с красота,

гледа как му се наслаждава света.


Но стига вече, обичта ми стигна твърде далече.

Ти си моята мания,

моята хипноза, моята любовна доза,

музата на моята проза.


Безумно много ме боли.

Луната се смее, но без лъчи.

Гледат ме всички хора с техните празни очи,

очи, изпити от нерадост, очи, изгубили своята младост.


И не издържам вече да си от мене,

толкова далече.

От света ще избягам,

ала сърцето как да заблуждавам?


Идва краят, близо е нощта.

Затварям очи, твоята усмивка пред мен блести

и пак в съня си аз крещя думичка една,

твоето име кратко и ясно, твоето име прекрасно.

Остави ме, остави, далеч от мене отиди.

Обичам те, обичам те безумно, това го запомни.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Иванина All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Моли се само да не ти се случа.... 🇧🇬

Patrizzia

Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...