Риторична тирада
Добрите дни така и не дойдоха.
Останаха посоките без пътници.
И аз не жаля своята епоха,
която къртеше брутално кътници.
За русото момиче не зажалих,
тъй както чернокосата за мен не пя.
В огнищата, които с длани палих,
отдавна няма огън, а жарта изтля.
Избяга онзи мой приятел верен,
над зейналата пропаст дето станах мост...
И в своя личен хаос ненамерен,
ще избледнявам до въздишка и до кост.
Въпрос-тирада в старо огледало,
в мащаб: едно към сто надеждата смалил,
предпразнично осъмвам само тяло,
като магарешка метафора в бодил.
Стърча насред бостана риторично
и чупи мойте тръни суховея плах.
Да ме обичат, колкото обичах,
е всъщност онзи вик, от който онемях.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
