Рождение
РОЖДЕНИЕ
Щом всичко е отдавна назовано,
щом има име всичко под небето,
как бих нарекъл тая сляпа рана,
захапала с беззъба паст сърцето?
Как бих нарекъл туй, което пари,
което в нощите дъха ми спира,
невидимото, дето ме изгаря
и нямам миг покой, и нямам мира?
О, нещо зрее в мен и скита в мене,
задавя ме, кълве отвътре, хапе
и къса жилите, душата стене
и пукат кост и тяло, и се стапят...
Но болката си има свое име
и раната се казва просто рана,
а туй, което пари, е незримо,
то скита в мен, боли неназовано.
Нещата имат имена познати –
пространство, вечност, дъжд, река, търпение...
Какво измъчва в тъмното душата?
Какво е туй, което зрее в мене?
Невъзвратимо, хладно, неизбежно,
то ме разпъва нощем, дебне будно,
и стават болка и любов, и нежност,
и всичко е мъчително и трудно...
Това, което няма име, чака.
Неназованото е слято с мене.
Не мога да го видя – то е в мрака,
то праща паметта на заколение,
то идва трудно, с форцепс, но се ражда,
веднъж се бави, друг път идва рано
с една велика ненаситна жажда
безименното да е назовано.
От порива, от болката безлика,
от лутането на душата в здрача,
от гъстата коприва на езика,
от неизбежността, която плаче
и иска име, моли за рождение,
се получава сплав неназована –
и мисълта добива форма в мене,
и получава същност тази рана,
до преди малко ръфала сърцето,
и бликва чудото неотвратимо
на име Стих...
... Защото под небето
се ражда всяко ново нещо с име.
© Валентин Чернев All rights reserved.
