Ромските Ромео и Жулиета
Под болничен прозорец, замъглен
от сухите лъчи на юлско слънце,
клечи един Ромео с мургав тен
и яростно реве, почти по лъвски:
"Албено, хайде слизай, аз съм тук!
Албено!.." - и гласът му прималява.
На погледите сбръчени, напук,
отпред стои, измъчен и забравен.
Албена е дете, напъпил мак.
И бебе още по-невръстно милва.
Мълчи, Ромео, ще събудиш пак
сина си, недохранен и безсилен.
Поспри, тя чува твоите псувни,
но бавно днес прикапва абоката.
Ромео е разкъсван от вини
и няма току-тъй да го отпратят.
"Албено!" - тази болница кънти...
И после от затишие се стяга.
А долу, под прозореца лети
на времето опънатата тяга.
Албена вече спи, разлиства дъх
по бялата възглавница. Не плаче.
Отвън долита аромат на дъб,
а тя е Жулиета с пеленаче.
*По истински случай
© Миглена Миткова All rights reserved.
