Роса
Роса
Плаче земята, плаче студена,
плаче със сълзи - роса.
Какво толкова ние сторихме,
че надига пак вятър гласа?
Ние градихме, ние рушихме
природата, всичко, света.
И какво да очакваме тука
за в бъдеще - туй е само роса.
Росата са сълзи, росата е плам
на свидна надежда една,
че сред свят на бетон и студена стомана
живее планета Земя.
Ний знаем какво е - излезем ли сутрин
и видим в тревата роса,
и лъхне ни вятър и слънце изгрява,
и много красив е света.
Радост за нас, но дали и за други,
ще видят те тази роса,
или тази надежда в скръб ще угасне,
както косата прерязва трева.
И тук е възможно, ако ни подобриме
и влееме сила в света
природата, младите, хората, всички
да се радват на тази роса.
Защото сълзите, плачът и усмивката даже,
и верен помощник трудът,
с тях ще направиме и съградиме
да е свеж и прекрасен светът.
© Христо Стоянов All rights reserved.
