***
Отдавна не мечтая. Просто спрях.
И планове не правя... ни проекти.
Не ме разчувства ничий детски смях,
не се подготвям да изляза в петък.
И сякаш този свят не е за мен,
отблъсква ме ужасното му его.
Дали не съм на себе си във плен,
дали не съм се разделила с него?
Понякога си мисля, че греша
и съдейки го, му отварям рана.
Вървя през страховете си пеша,
отивайки си, искам да остана.
По-черен от нощта е този път,
на който спирам и не търся нищо.
А тялото ми - само кръв и плът
и няколко изстрадани въздишки –
дълбоки и болезнени, до страх,
убийствени и кратки, като писък.
Отдавна не мечтая. Просто спрях.
Откакто осъзнах, че няма смисъл.
© Деница Гарелова All rights reserved.
