Днес е слънчев, топъл ноемврийски ден.
Мама ме облича - на футбол ще съм, знам.
Баба е готова за мача голям.
Внукът ще играе - трябва да е там.

Слънцето как напича - каза баба,
в наш'та зона, в нашите очи.
Дядо Минко компетентно мача следи.
Група голяма - батко ще подкрепи.

Баба ми - на първа линия е тя.
Гласът ù дрезгав над всички ехти.
Слънцето я мъчи, очила няма.
Но дава наставления, крещи.

- Тука, баби, не така! Тичай, пази!
Бягай, момчето ми! Съперника срази!
Хайде, де: така. Топката вземи!
Защитник си - нека тя да отлети.

Баба прогнозира, маха със ръце.
Охка, вика, тюхка: - Не! Не така!
Виж, оранжевият топката взема!
И забрави тя, че слънцето яко пече.

Стадионът малък е. Хайде, играйте!
Ще са победени - два на един - те.
Синички сте вие като Черно море.
Давай, момчето ми - ха така, добре!

Прогнозата е вярна. Стана така.
Два гола светнаха във тяхната врата.
Кръвно вдигна баба, но доволна е тя,
че гол един има във нашата врата.

Мама топка малка ми подаде.
Ритнах силно, чак тревата прозвъни.
Мачът свърши, а баба още крещи.
- Браво! Браво на нашите сини орли!