С цветовете на дъгата рисувам нощта...
С цветовете на дъгата
рисувам нощта…
Синьото,
дето люлееше дните ми,
тръгна да търси нови метличини.
Аз не ревнувам, не съм любопитна,
не питам защо - но го обичах.
Бялото,
дето везеше ми нощите
с нежна коприна от облаци перести,
взе си от тъмното пълномощия
и към луната се закатери.
Златното,
дето ми пълнеше стъпките,
ми натежа, взех да губя и ритъма.
Спъват ме дните - и вече отстъпвам -
искам да спра - но кой ли ме пита?
Сивото,
дето се мрежи в косите ти,
с цвят на луна свети и на метличини.
Него не исках, но кой ли ме пита-
мисля обаче, че тъй по те обичам.
Цветното,
дето извира в очите ти,
спуска дъга, в мен прелива се цялото.
В него - все двайсетгодишна - аз тичам,
за да се гмурна в синьото, в бялото...
© Венета All rights reserved.
Поздрави!
