С дъх на есен
Умира старата върба, защото идва есента.
За секунда мигнах и превръща се във вечна пак нощта.
Сълзите навътре ще се вливат,
страхуват се да не разкрият
началото на този път безкраен,
мрачен, злобен и потаен..
Потъваща и немощна като преди,
приема загубата и прегръща я с очи.
Остава кухата обвивка и спомен в кожа на змия,
хербарий на една усмивка, погребана под есенни цветя.
Късай, подарявай ми букети от тъга.
Гони ме по пътеки от стъкла,
натрошени ще са нашите сърца.
Откажи се! И ще ти простя...
Букетите в кръвта си пак ще потопя.
© Габриела Петрова All rights reserved.
