Уморена е нашата къща
и мирише на спарени въглени.
Тя почти не очаква завръщане,
а прегръща стените си ъглови.
Колко пъти разделяше времето
на „преди” и „след” нашите пътища...
Няма кой да изтрие следите ни
от прозрачната памет на къщата.
Тя попиваше виното, гозбите
и искрата в окото на празника.
И старателно всичко оглозгваше –
от критичните думи - до раните.
Тя живее със спомен за музика,
от която се ражда спасение.
Но кепенците вече са спуснати.
Няма време. И няма значение.
А сме вече безименни. Пръснати.
И поисквам да бяхме останали.
Една къща въздиша на пръсти...
И очаква да падне таванът.
© Елена Биларева All rights reserved.