С очите на сърцето
В най-мрачните ми дни и дълги нощи,
под дъното отчаяно захлупен,
наум аз виждах хоризонта още,
за страх на враговете ми учудени...
Но, както много често във живота,
от взиране в нюансите на тъмното,
аз блеснал след победата над злото,
пак чувам онзи "шепот от отвъдното"...
И спомените лазят като паяци
по ъглите на гузната ми съвест,
че вместо да съм болен и отчаян,
аз трябваше поне щастлив да бъда...
А гледах как живеят всички хора,
докато сам разтягам бавно времето,
и свикнах да съм мрачно неспокоен
с усмивка на лице пред всяко бреме...
Това бе тъй ужасно съществуване,
пораснало във навик без усещане.
Досущ като след чакано сбогуване,
преди да ми се случи първа среща...
Не се научих бързо да проглеждам
след слепите си мигове промяна.
Наивен ме подритваше надеждата,
че всичко се постига само с вяра...
Не се виня с въпроса реторичен -
че нужно ли е сам да се осъждам?
Качулката след дъжд е нетипична.
Логично ли е вечно да съм тъжен?
Сърцето ми чертае хоризонти -
простор на свидни чувства и копнежи.
Слепецът цял живот ще е затворник,
щом мрака във душата си не среже...
©тихопат.
Данаил Антонов
17.05.2024
© Данаил Антонов All rights reserved.
