С П О М Е Н
В спомена си виждам как дете
из пепелта по улиците слиза
с ожулени ръце и колене
и вързана на кръста тънка риза.
По бузките - засъхнали сълзи,
поели от прахта - за спомен сякаш.
В очичките - безгрижие искри,
а вкъщи за вечеря пак ме чакат.
Навън е тъмно. Няма светлина,
не ме преследва сянка по петите.
Аз пея си и дишам свобода,
която се изсипва от звездите.
Щом совата в сумрака закрещи,
и вълците завият към луната,
едва тогава в детските гърди
страха усещам като остър вятър.
Ала заспя ли, нямам страхове,
съня ми е спокоен и красив...
Защо сега не спя като дете?
Защо не съм свободен и щастлив?
Но колкото лета да отлетят,
камарата с въпроси ще расте,
във мене ще е вечен оня свят
на спомени, във който съм дете.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
