С последното замахване
Взирам се във пурпура – залезен заход...
Бяло утро мре нахалост - поляга в своя гроб...
Хващам сянката му - на самия ръб
Едва те виждам - точица си спряла - в гръб.
Златото на залеза погълва лудия ми крясък
Обърни се! Не потъвай!... макар и злато - туй е пясък...
Вдигни ръка, помахай... лъстиво ми се усмихни.
А обърна ли се – скачай! И не ме помни....
За утро първо, ново, се запъти сред мъгли.
И знаех, че ме търсиш на душата си в ъгли.
Сърцето ми от чакане, отказа дните да брои.
И с последното замахване,
Махалото изрече – Вратата отвори!
Ренeта Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
Благодаря и на теб!
