С теб душата ми проплака
Аз помня - с теб, Луна, душата ми проплака.
Избрала бе към Слънцето да тича.
Със златните си нишки звездопадът в мрака
ме учеше какво е да обичам.
Разбрах, че топлите очи са ми портали,
а блудното сърце през тях минава.
И в огън орбити кафяви оцеляват,
а аз в градина лунна разцъфтявам.
И нека устните ти страстни ме раняват,
по мене впили жадна неизбежност,
защото ти си женското начало
и крехка болка, но с родилна нежност.
На слънцето си вярно нощно огледало
и светлина в сърце на богомолка.
Безсънни мисли щом разбулиш засияли,
под миглите изчезва всяка болка.
От добротата пият сладък дъх съдбовно
пътеките на съвестта ми стръмна.
С крилете ти, орисана на вярност волна,
душата ми проплака преди съмване.
© Цветето Б. All rights reserved.
