С тебе ни събра случайността... (ft. the_r0se)
С тебе ни събра случайността... "Strange how my heart beats to find I'm standing on your shore..." Аз ли те поканих: "Мила, влез!",
та още даже сънен и замаян,
отворих своя мрачен, стар кафез?
Ти сама ли дойде? Днес не зная. Аз ли те повиках в онзи ден,
макар на километри път от тебе,
или ти самата сгуши се до мен?
Кой кого повика преди време? Аз ли те попитах: "Kой си ти?" -
че изящество и болка сплиташ
в думи като бисерни сълзи
и нежно, тихо във душата влизаш?
Аз ли те открих съдбовно,
или ти ме плахо нощем назова?...
Но сърцето ми като от стомна
пие жадно твоите слова. "О, не знам!" - актьорите въздишат,
"О, не знам!" - и сцената мълчи.
И всеки чака друг да му напише
кой кого намерил е, нали?
Кому е нужно - след като сме слепи,
цветя в изсъхнала без плач земя,
където всяка радост е нелепа,
а всеки звук - обесена мечта?
Аз бих могла да бъда твое цвете
и с утрото да се усмихвам на света,
ако сълзите ни се слеят в двете
измъчени от самота тела.
А може би е късно за поети
и рано е сами да си решим,
че неслучайно двама с тебе светим
в простора от несбъднати мечти. Може би! Но чувстваш ли сега
нещо недовършено? В сърцето.
Блъснали се в тъмното комети -
с тебе ни събра случайността...
http://www.youtube.com/watch?v=n08JRxVLKLE * стихотворението е написано с Теодора Драгиева, едно момиче, което значи много за мен...
та още даже сънен и замаян,
отворих своя мрачен, стар кафез?
Ти сама ли дойде? Днес не зная. Аз ли те повиках в онзи ден,
макар на километри път от тебе,
или ти самата сгуши се до мен?
Кой кого повика преди време? Аз ли те попитах: "Kой си ти?" -
че изящество и болка сплиташ
в думи като бисерни сълзи
и нежно, тихо във душата влизаш?
Аз ли те открих съдбовно,
или ти ме плахо нощем назова?...
Но сърцето ми като от стомна
пие жадно твоите слова. "О, не знам!" - актьорите въздишат,
"О, не знам!" - и сцената мълчи.
И всеки чака друг да му напише
кой кого намерил е, нали?
Кому е нужно - след като сме слепи,
цветя в изсъхнала без плач земя,
където всяка радост е нелепа,
а всеки звук - обесена мечта?
Аз бих могла да бъда твое цвете
и с утрото да се усмихвам на света,
ако сълзите ни се слеят в двете
измъчени от самота тела.
А може би е късно за поети
и рано е сами да си решим,
че неслучайно двама с тебе светим
в простора от несбъднати мечти. Може би! Но чувстваш ли сега
нещо недовършено? В сърцето.
Блъснали се в тъмното комети -
с тебе ни събра случайността...
http://www.youtube.com/watch?v=n08JRxVLKLE * стихотворението е написано с Теодора Драгиева, едно момиче, което значи много за мен...
© Валери Шуманов All rights reserved.
