В последните отблясъци на лятото,
една любов от нищото се появи.
Любов ли бе, сега се питам
или една от многото игри?

Два погледа се срещнаха във полумрака.
От кръчмата избягах притеснен.
По плажа тръгнах да успокоя душата
от лумналия огън в мен.

Приседнах пред вълните неуморни,
единствените, постоянни, неотклонни.
И питах ги, какво се случи?
Коя бе тази приказна жена?

Тя влезе сякаш със душата си във мене.
Запали огън дълго тлял под пепелта.
Но там не беше сякаш тя сама.
Реших да тръгвам към дома.

Тогава хвана ме една ръка.
Без звук във мен се впи една гореща,
безумно жадна, огнена жена.
И сякаш искаше наистина да ме изпие.

С устни ми изгаряше плътта.
Петнадесет часа,
под звездите и в къщи.
Без думи, мисли и без корист.

Събудих се - къде е тя?!
Единствено парфюмът ù изпълваше нощта.
После телефонът зазвъня.

- Думите са много слаби!
Не мога бурята в душата си да спра -
през сълзи ми прошепна тя.

- Къде си? Просто ела.

- Ще дойда, аз съм твоя!

- Само нещо да свърша сега.

- Изпрати ме самата съдба.