I

Искаш ли, да ти разкажа нещо,

за което утре няма да си спомниш?

Една приказка, за бъдещето зловещо.

За морето от сълзи, които ще рониш,

когато това, което било е,

е минало вече -

за теб и за мен.

Когато ще бъдеме в плен

на онова нещо,

което никога повече

няма да бъде.

Ще бъде

деня на омразата,

деня на проказата,

деня на разрухата,

кухата,

сухата -

жадна за кръв,

за власт,

за пари,

за сласт

и за сълзи дори...

И може би, за човечност

(римувана с вечност),

изгубена на разстояние,

далеч от брега,

като лодка в изгнание.

Тогава,

аз няма да съм

това, което съм.

И ти, няма да си

това, което си.

Животът ни -

ще е изтекъл,

като сън.

А в нашите очи, не ще гори,

тъй жизнения плам, на младостта.

Над нашите тела,

ще покласи трева.

И няма вече да ни има,

когато есента, сменява зима,

когато по реда си пък, обратно,

след топла пролет,

избуява лято златно.

Тогава,

ний ще тънеме в забрава.

Ние -

безизвестните.

Гдето място не намерихме

във песните на певци

и музиканти...

Ние -

бездарните кранти,

които се родихме не таланти

и не рицари бели,

готови за битки и подвизи смели,

а панти,

които ръждата на времето разяжда

със своята кисела жажда,

за плът...

Които по калния път на живота,

не срещнахме своята вечна "Голгота",

а все очаквахме "светлото бъдеще",

лишени от радости, родени в оскъдици,

живели сред студ от омраза и скука,

и завист, и корист, и гола сполука -

фалшива дълбоко по своята същност...

- Ние,

които от нищо не ни пука -

дори и от собствената ни злополука,

кои бяхме всъщност?

II

Съдът на вечността

и грешките от миналото

във бъдещето ще се съберат,

когато всичко на земята е изстинало,

след огъня на пламналата плът,

след смазващата тежест на покварата,

след жаждата за власт и за пари,

след злобата и блудстването с вярата,

когато вред море се възцари.

Тогава -

светът ще е стая, изпълнена с яспис -

от блясъка, нашите очи ще болят...

Какво ще ни струва, да сложиме надпис:

- Продава се!

Търсиме, по-хубав свят!

III

На земята ще настъпи ден -
ден нов и не, последен.

Но, спомена, за миналото в плен -

за миналото, смачкано в окови

във бъдещето ще звъни,

като камбанен звън във песен

и ще напомня на безумните глави,

че след разцвет и зной,

настъпва,

плесен.