Родих се малък

и все не можех да порасна.

На бойното поле

на моята душа

сражавах се аз сам…

Непоносимо тежко бе –

не осъзнавах, че животът е капан…

И търсех някъде пролука

да зърна гаснещия ден.

Спотайвах се във тъмнината

подтиснат и объркан,

неразбиращ и очакващ

меката ръка на Любовта

да грабне душата ми във плен.

Бях стар и мъдър…

(Странях от другите деца).

Животът сграбчил ме бе грубо,

желаех с нетърпение смъртта.

Защо ли мъката всели се в мен?...

Изпълни всяка моя клетка

с тъгата на умиращия ден.

Горящата душа

изстина в ледения мрак,

населен с призраци във черен фрак,

с мириса на похотта

и странните желания,

раздиращи плътта.

На пламък от безумство се печах.

Далечен и погубен

от страшния измамен свят,

не чакащ нищо друго,

освен смъртта…

Загивах бавно в своя мир студен,
преди да съм роден…

По теб, красавице Любов, бленувах

от първия си земен ден.

Усещах смътно, че те има…

Но вместо да те търся

пропадах в свойта самота,

без воля и без страх,

отпуснат и разкъсан,

измамен и обиден,

в сърцето си с всемирната тъга…

Напусках този свят смутено

като слепец – с напред протегната ръка.

Не беше нужно да ме милваш!...

Аз бях щастлив

във свойте страхове и болки…

Ти трябваше от мене да поискаш

единствено да бъда твой!!!

А ти ме взе и ме понесе

с разпуснати коси

по ручея от разпилени

омайно-галещи лъчи…

Не питах и не исках.

Оставих се на теб, Любов –

да бъдеш моя ден

и слънце, и звезди,

и нежен цветен прах

по морските вълни!...

Вземи сега

и мойта плът и тяло,

и в жертва принеси ги

пред олтара на вечния простор!...

И стъпвай в крак

със моята душа!

Защото зная - крачка настрани

и пак ще те изгубя и сгреша.

И моля те - със мен бъди

дори, когато падам!

Главата ми със поглед

светъл повдигни!

Със нежни устни ме вземи!

Не ме целувай,

а само ме вдигни!...

Не се страхувам

единствено, когато съм със теб!!!

И от света не се срамувам,

когато ти живееш  в мен!...

И вятърът, и злото, и дъждът

са само едри капки

от бързо гаснещия ден...

Не си отивай,

защото прошка иска съвестта!

Не ме напускай,

защото страшен е без теб света!...

Макар и малък,

аз знам, че съм частица

и прашинка от Теб,

от кръговрата и от Вечността…

Сега съм млад и глупав.

А бях и стар, и мъдър…

И тъжен, и щастлив,

и мрачен, и обичан,

но никога и безразличен

към тази стичаща се

по лицето ти сълза,

към мрака, към свойта самота,

към късите незабравими нощи

с любимата жена,

към своите терзания,

към свойта съвест

и протегнатата с трепет

твоя плачеща ръка!...

Смъртта, Животът;

Денят, Нощта;

Доброто, Злото;

Душата, Любовта:

Стремим се да ги видим ясно –

със грейнали очи или с навъсени чела…

Но вместо сбогом и здравей,

потъваме във тях –

прашинки и частици

от вечната ни Самота…