Сам
Родих се малък
и все не можех да порасна.
На бойното поле
на моята душа
сражавах се аз сам…
Непоносимо тежко бе –
не осъзнавах, че животът е капан…
И търсех някъде пролука
да зърна гаснещия ден.
Спотайвах се във тъмнината
подтиснат и объркан,
неразбиращ и очакващ
меката ръка на Любовта
да грабне душата ми във плен.
Бях стар и мъдър…
(Странях от другите деца).
Животът сграбчил ме бе грубо,
желаех с нетърпение смъртта.
Защо ли мъката всели се в мен?...
Изпълни всяка моя клетка
с тъгата на умиращия ден.
Горящата душа
изстина в ледения мрак,
населен с призраци във черен фрак,
с мириса на похотта
и странните желания,
раздиращи плътта.
На пламък от безумство се печах.
Далечен и погубен
от страшния измамен свят,
не чакащ нищо друго,
освен смъртта…
Загивах бавно в своя мир студен,
преди да съм роден…
По теб, красавице Любов, бленувах
от първия си земен ден.
Усещах смътно, че те има…
Но вместо да те търся
пропадах в свойта самота,
без воля и без страх,
отпуснат и разкъсан,
измамен и обиден,
в сърцето си с всемирната тъга…
Напусках този свят смутено
като слепец – с напред протегната ръка.
Не беше нужно да ме милваш!...
Аз бях щастлив
във свойте страхове и болки…
Ти трябваше от мене да поискаш
единствено да бъда твой!!!
А ти ме взе и ме понесе
с разпуснати коси
по ручея от разпилени
омайно-галещи лъчи…
Не питах и не исках.
Оставих се на теб, Любов –
да бъдеш моя ден
и слънце, и звезди,
и нежен цветен прах
по морските вълни!...
Вземи сега
и мойта плът и тяло,
и в жертва принеси ги
пред олтара на вечния простор!...
И стъпвай в крак
със моята душа!
Защото зная - крачка настрани
и пак ще те изгубя и сгреша.
И моля те - със мен бъди
дори, когато падам!
Главата ми със поглед
светъл повдигни!
Със нежни устни ме вземи!
Не ме целувай,
а само ме вдигни!...
Не се страхувам
единствено, когато съм със теб!!!
И от света не се срамувам,
когато ти живееш в мен!...
И вятърът, и злото, и дъждът
са само едри капки
от бързо гаснещия ден...
Не си отивай,
защото прошка иска съвестта!
Не ме напускай,
защото страшен е без теб света!...
Макар и малък,
аз знам, че съм частица
и прашинка от Теб,
от кръговрата и от Вечността…
Сега съм млад и глупав.
А бях и стар, и мъдър…
И тъжен, и щастлив,
и мрачен, и обичан,
но никога и безразличен
към тази стичаща се
по лицето ти сълза,
към мрака, към свойта самота,
към късите незабравими нощи
с любимата жена,
към своите терзания,
към свойта съвест
и протегнатата с трепет
твоя плачеща ръка!...
Смъртта, Животът;
Денят, Нощта;
Доброто, Злото;
Душата, Любовта:
Стремим се да ги видим ясно –
със грейнали очи или с навъсени чела…
Но вместо сбогом и здравей,
потъваме във тях –
прашинки и частици
от вечната ни Самота…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Юлиан Владимиров Всички права запазени
