Ето ме тук, седя си сам,
Колко време отмина, вече аз не знам...
Измежду хората, по-сам от всякога,
Колко ли много бих искал да съм с нея някога.
Ето ме тук, седя си сам,
С мисълта за нея, не умира и последния ми блян.
Сърцето ми на парченца разкъсано е то,
Чувствата не екваха, питах се, защо?
Ето ме тук, седя си сам,
Ни глас, ни звук бих могъл да издам.
Копнежът, по-силен от всякога е той,
колко ли бих искал да чуя думите: "Вече си мой".
© Самуил Минчев All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
