Ето ме тук, седя си сам,
Колко време отмина, вече аз не знам...
Измежду хората, по-сам от всякога,
Колко ли много бих искал да съм с нея някога.
Ето ме тук, седя си сам,
С мисълта за нея, не умира и последния ми блян.
Сърцето ми на парченца разкъсано е то,
Чувствата не екваха, питах се, защо?
Ето ме тук, седя си сам,
Ни глас, ни звук бих могъл да издам.
Копнежът, по-силен от всякога е той,
колко ли бих искал да чуя думите: "Вече си мой".
© Самуил Минчев All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
