И отново вървим
в този мрачен ден,
само двамата - хванати за ръце.
И тръгваме, все едно къде -
хванати за ръце.
Без път, без посока,
без дори и най-малка насока.
Тихо пристъпваме по широкия път,
и сякаш затихва светът.
И ето, настъпва нощта,
изпълнена с мрак
и без дори и най малък лъч светлина.
Уморени от дългия път,
заспиваме сгушени,
под хладния дъжд.
© Мони Иванова All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
