Само миг...
Само миг и си тръгна нощта,
ехо, откраднато от тишината,
от задъхани спомени подлудява
в този ритъм със мен и луната.
Само миг и се стекоха дните
във пороя на блъскащи спомени,
безподслонни, нестихващи, мислите
се разбиват в прибоя от истини.
Като малка пътечка в небето
предначертана съдба се разми
в отражението сиво на делника,
в мен оставяйки свойте следи.
В тътен мощен изригва понякога
и понякога... страшно боли...
тогава приспивам следа босонога
и и шепна: - Хайде, утихвай, заспи...
В шепи стискам душата на залеза,
да не може във мен да кърви
и очакваща, търся във изгрева
лъч надежност да ме подслони.
Само миг и животът си тръгва,
ехо, откраднато от светлината,
а душата с лъчите се слива,
там открила следата позната.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
