Самодивата на поета
Поетът грозно грачеше във мрака,
пищеше и проклинаше, покварен.
Умееше за правдата да чака,
а през полетата умираше преправен.
Загуби свойта сянка лека, жива.
Загуби и света си, недостъпен.
Проклинайки, намери самодива,
която го застъпи и прокуди.
Поетът свърши всичко, що е вечно,
обърна се към земните чертози.
Попита колко трябва, за да текнат
реките във безкрайните пороци.
Поетът във порок и стих израстна.
Усети новата си сянка, лека, жива.
Тогава осъзна, че е прекрасно
да се загубиш в плен на самодива...
© Нико Ников All rights reserved.
