САМОПРИЗНАНИЕТО НА ЕДНА ЛЪЖКИНЯ
САМОПРИЗНАНИЕТО НА ЕДНА ЛЪЖКИНЯ
Меката тъкан на миналото
лесно огъвам в размъкнати спомени.
Оглушала си доизмислям,
да не боли толкова пред хората.
„Завиждам на спокойния тон на миналото.
То никога не се насажда.
В душите ни присяда тихо
и тихо ни изгражда,
и тихо ни изяжда,
на други ни разказва,
полека ражда ни или ни смазва,
но винаги безупречно жестоко ─
променя настояще еднооко
и бъдещето многолико
нагоре или долу тика."
Прояждам кроасана на лъжата
и с него мажа собствените си илюзии.
Подслажда, казвам ви, играта
със чуждите надменни музи.
Във разказите си усмихнати
живях аз най-прекрасния живот.
Край мен на масата притихнали
завиждат всички, блика пот.
Но щом във халбата ми стане пусто
последната цигара ме гори.
Да лъжеш днес не е изкуство,
а да живееш истински боли.
© Мария Чомакова All rights reserved.
