Саморазправа
И докога ще вярваш във доброто?
Мечтателите времето разстрелва.
Наивността започва със "Защото...".
Животът ти е вече празна делва.
Пладнешки бяха обирите, явни.
Трепериш без последната си риза.
Доверието днес е болест срамна.
Приличаш ми на кулата във Пиза.
Наклонена си, но непоклатима.
Разсмиваща глупашка устойчивост!
Със Девата и с Господ, май сте трима,
повярвали в човека. От учтивост!
Забрави ли - той също бе предаден!
Какво очакваш с тебе да се случи?
Не ме изпивай с погледа си жаден -
в пустиня на безводие се учиш.
Душата си събличай пред палача -
след ризата ти само тя остана.
Небето се разплака... Аз... не плача...
От мен ще е последната ти рана!
© Мария Панайотова All rights reserved.
