Самотна жена
Самотна жена
На плажа пуст, есенен, пясъкът блед
е сякаш повяхваща кожа,
а слънцето ниско изпраща привет,
да стопли, обаче, не може.
Тя вдишва с наслада тез късни лъчи,
навикнала в малкото нещо
да вижда красивото с жадни очи
и дребната радocт да сеща.
Да броди в гората сред дъб и ела
и билки и плод да намира,
да гледа отблизо как всякапчела
нектар търпеливо събира.
Да търси в стиха на незнаен поет
утеха, отрада, надежда,
загьрнала женския си силует
с от нея скроена одежда.
А вечер да ляга с мечтата си нов
живот да люлей в свойто тяло,
когото да сгрей със сърце, за любов
докрай още непрегоряло.
© Владимир Костов All rights reserved.
