Самотната душа
Когато всички вече кротко спят -
в постели меки, топли, споделени,
то други... просто пъзели редят,
със тишината в ъгъла усамотени...
Изсъхнала от самотата си линея,
душата стене, плаче мълчешком,
забравила съм вече да се смея,
седя заключена във стъклен дом...
И няма дума с кой да промълвиш,
децата ти далече, ех... чужбина;
и залъка... с кого да го делиш?
не е спасение, при тях ако замина...
Къде да търся радост и любов,
домът си свиден - как да го опазя?
Дали ще чуе някой моя зов,
преди да съм започнала да мразя?
Уютът ще се върне ли у нас -
душата ми прашаса от стоене.
От себе си ли бягам? Не съм аз...
затънала съм вече до колене...
Спасете ме бе, хора, искам вас,
обични мои, вижте - аз съм жива,
в агония с измъчен глас,
но под прахта душата ми е пак красива...
© Ирена Георгиева All rights reserved.
