Самотната Тъга
Самотната Тъга тихо се прокрадна на ъгъла в нощта.
Небето беше тъмно, но шумните искрици прорязваха в мига,
на лекото трептене на звездите и мокрите от дъжд платна,
в които тъжно и самотно се открояваха натрапчиви рекламните пана.
Самотната Тъга в очите взря и в светлината от неон и прах, желаеща...
загубила за миг от своя свян и страх, копнееща -
да гмурне се и потопи в забързания свят на музиката в ритъма
да поднесе чело за нежна ласка, целувка без сълзи и без питане.
Склони глава Самотната Тъга, прогонена от вятъра студен
на чужди чувства непреклонни и непотърсени от погледа смутен.
Запазила човешкото в сърцето си от буря, сняг и грохот ужасèн,
Забравила, че вече не е тя, не той е, не е никой в този ден.
Прибра се в мрака, с нейния любим от мраз и студ той изтъкан.
Прегърна го, погали го и сля се с него в техен миг безкраен,
прекрасен, чужд и плашещ за всички топли земни същества,
които дори не подозираха за мъката, студа и чувствата на Самотната Тъга.
© Ана Ненчена All rights reserved.
