Самотник
Видях самотник сред ята бъбриви
притихнал кротко в сянката сребриста.
Печален поглед, по косите сиви,
отронват се дъждовните мъниста.
Добър и нажален каскета смачкал,
стои и клонче с пръстите прекърши
и бавно по алеята закрачи,
с надеждата, че мракът ще се свърши.
А всички бързат да се върнат вкъщи
зад портите да скрият свойте грижи.
Коварен, силен сред тълпа могъща
смехът ечи, пред него се изнизва.
На пейката поседна и зачака,
от странство дъщеря му да се върне.
Но ехото въздишка му изпрати.
Човекът се приведе и посърна.
А как тежи тепсията със жито,
възвърната от гробищата пълна…
Самотник от горчив живот преситен –
земята във недрата го погълна.
© Миночка Митева All rights reserved.
