Самотните хора

Самотните познавам по очите

със залезните им отблясъци в здрача,

очакващи среща със звездите,
забравили умението да плачат,
по пресипналата след вика тишина
и стиснатите бледи устни,
по пробилата в душата тъмнина
и тежестта на ръцете им отпуснати...
 

Гледайки лицата, слушам и речта им,
чувам, че им нещо отговарям,
повтарям, че е жива още любовта
и съвсем е лесно – пешком до Рая,
говоря, макар че и сам не вярвам -
ослушват се, дявол да го вземе,
все пак, нали си ги познавам...
но защо ли тъй втренчени са в мене...?