Самотният дъб
Остаря, ей така, остаря неусетно
онзи дъб край селото, побит във пръстта,
който вятърът брули, препуснал конете –
само коренът здрав го държи на крака.
Беше време. По клоните прелетни птици
често свиваха с радост от сламки гнезда
и излитаха в полет над ниви и жици
оперените малки, надвили страха.
И улисан край тях, ей така, не усети
как короната тъмна от сняг побеля.
А кръстосваха шпагите бурите често,
все по-рядко затихващи с цветна дъга.
Под кората напукана движи по ствола
позабавила темпото тънка мъзга
и надигат филизи в поляната гола
вкоренени желъди, подали глава.
© Иван Христов All rights reserved.
