Самоубийството на пчелата
Дали съм само слънчев прах от мислене,
приел случайно кървав тон на говора,
а пишещи извънземни по клавишите
драскулят и припяват в хорове,
дали магията на словото
е скърцащ блясък в преизподнята,
а хората, онези - хорови,
дали се жилят от безпомощност,
и работата има ли безсмислие,
когато смисълът далеч не е в една вселена,
отдавна в бяг ударил по чертичките
на всеки бряг и всеки труд,
вълните са безсебесни...
Но плисъкът се вдига до сърцето
и пръска мозъка на ноти и на лястовици...
Онези белите са най-невидими,
но листовете тихо, тихо смятат...
И къде ще срещна пътя им?
На залезните холограми?
Кръвта кипи в една илюзия,
бодове в живота. И не пада...
© Йоана All rights reserved.
