Сбогувам се... по-малка и от изгрева
Ръцете ти
болят ли от сбогуване,
когато Господ
е безмълвно никъде…
В шепите те имам
и те нямам,
губейки,
а восъкът от свещите
прегаря ме…
Студен е делникът
на клетник в нищото.
Молитвите изречени
са викове.
И пясъкът
попивал е сълзите ми,
щом вятърът
нашепвал е ,,довиждане’’.
Ръцете ми
са рани,
щом сбогувам се…
И восъкът
е по-горещ на съмване.
А днес е минало
… в очите ти,
до следващото
сутринно събуждане…
Бъди ми спомен
от неимане.
Зениците помни
на тръгване…
Сега съм вятърна…
и ничия
… и само себе си!
Сбогувам се
по-малка и от изгрева…
© Ем All rights reserved.
