Сбогуване...
Отиваш си лято преди да е съмнало,
в мене утро от ласки на любими очи.
Със мъгли ми покриваш просторите
и безпътна оставам при изгрева,
с недочакани любов и мечти.
Как да скрия сълзите от толкова чакане?
Да се слея с тъгата, преди да е лумнала
в мен радостта?
От умора ръцете ми клони са,
а в листопадна сълза се превръща
всяка вчерашна, неродена искра.
Сега ме повеждаш към бързащи ручеи.
По пътеки от златни листа стъпват мойте нозе.
А дъждовете отмиват следите от обич по устните
и ми оставят само болка, с която да продължа.
Ще дочакам ли слънце след зимните вечери?
След снеговете ще грейне ли в мене нежна дъга?
Ще се върнат ли птиците в клоните,
за да се роди надежда със песен в мойта душа?
Или след студовете ще останат неразлистени,
всички мои мечти, без милувката на любовта.
И с премръзнали пръсти ще ме приюти
черна и неподвластна на никого,само пръстта.
Чакай, есен!
Не ме прегръщай още с ветровити без обич ръце.
Остави ме да се сбогувам със лятото,
преди всичко да бъде надиплено в спомен
и загърнато с целувка в мойто тъжно сърце.
© Таня Кирилова All rights reserved.
