Сбогуване със самотата
Самотата бавно убива душата ми.
Затворила съм отдавна прозореца,
дори и слънчев лъч до нея не достига.
Скрито ридая зад маската на слънчева жена.
А всяка струна в душата ми отронва
вик на самота… Затова те моля!
Вземи си маската животе, тежи ми,
не искам повече да крия своето лице…
Вземи си я… вземи и с нея самотата…
Аз искам просто да живея в светлина.
Самотата е тъй безпощадна и всяка клетка в мене руши.
Шуми в мен като отрова, изгаря ме… боли душата
в този миг усамотен, ах, как звучи ли… звучи злокобно,
присмива се, иска маската да сложа, да бъда скрита от света.
А в мен крещи душата и търси, търси светлина.
Самотата - това е жена от плът и кръв, която диша чрез мен…
Още чувам смеха ù зловещ, който смразява кръвта ми.
Аз отдавна с теб съм в двубой, не се ли умори
да ме преследваш… не се ли умори… пусни ме…
Сбогува се най-после с мене самотата…
Широко прозореца отворих и слънцето озари деня ми.
Разтвори в шепи надеждата и златен прашец разпиля…
И семената на доброто ми подари, за да бъда отново сред хората…
© Катя All rights reserved.
