Сцена
Вървя по прашната алея през гората,
в зелен покров окъпан с светлина.
Припяват птиците,
разнася се ромонът на реката,
цъфтят цветчетата,
а аз вървя.
Вървя напред, но също и назад към първоначалата.
Задържам поглед над фрагменти от съня.
Кое е днес? Кое бе вчера?
Кой ме е изпратил?
Замислям се,
но все така вървя.
Навеждам се, прокарвам пръсти по земята.
Поглеждам изумен към своята ръка.
Тя беше малка,
детска и ранима
някога,
когато разсъдъкът
се рееше в мъгла.
Ела при нас,
припява древността.
Ела и слей се
с цялото, което чака.
Ела и забрави
и страх, и болка, и тъга.
Ела, върни се,
вече свършва тоз спектакъл.
Кънтят в главата ми безбройни гласове.
Зад хора им долавям пустотата.
Но тя е пристанът,
на който да се спра,
когато пътят свърши,
без фанфари,
без проблясък.
© Иван Проданов All rights reserved.
