Счупена стомна
Не идвай при мен! Недей ме обича!
Умората кърти сърцето с длето.
Светулката малка фенера е скрила,
душата отмаря под вехто зебло.
Иди при реката - отново е млада,
върбата целува лика и смирен.
Изтича и болка, изтича забрава,
а влюбен се мие брегът подчинен.
И още зелен е копнежът за обич,
дори детелината листи брои.
Щастлива Луната търкулва се топла
и жадна земята звездите лови.
Да бе пожелал си - не бурните нощи,
не кратък спомен, когато умира звезда...
Не идвай при мен! Аз съм счупена стомна.
Не дълбай там, където ще бликне кръвта!
© Геновева Симеонова All rights reserved.
