В седемнадесетия стих тъжно мълчи
спомен, тлеещ зад мен като дим.
Забраних си да мисля! Дано не личи
как се скрих зад... един псевдоним.
Боже, колко ме стяга за гърлото тази
недописана истинска приказка!
Седемнадесет пъти сърцето прегази
и превърна ме във мазохистка.
А защо ли? Защото се връщах назад
да допиша щастливия край...
Но бе писано краят да бъде цял ад,
(не че дълго живяла съм в рай). ...